На този ден: 31 октомври - Основан е БРЦК

31 Октомври, 2016, 07:32

Българският революционен централен комитет (БРЦК) е организация на българското националнореволюционно движение, създадена в Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция. Българският революционен централен комитет е приемник на идеите на Георги Раковски, който е поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение. Българският революционен централен комитет е създаден през 1869 г. (по стар стил) или през 1870 г. (по нов стил) от Любен Каравелов. На общо събрание в Букурещ през 1872 г., за председател на Българския революционен централен комитет е избран Любен Каравелов. Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия на Георги Раковски през май и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. Тогава част от дейците на бившия Таен централен български комитет (ТЦБК), заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Раковски, полагат основите на група „Млада България“, и с подкрепата на групировката, през 1868 – 1869 г. Васил Левски предприема първите две обиколки из българските земи и изграждането на революционни комитети в тях. Програмата на Българския революционен централен комитет е публикувана първо в руското емигрантско списание „Народное дело“ (август 1870 г.), а в последствие и във вестник „Свобода“ (октомври 1870 г.). Програмата на БРЦК е публикувана най-напред в руското емигрантско сп. „Народное дело“ (август 1870 г.), а след това и на страниците на в. „Свобода“ (октомври същата година). В най-разгърнат вид тя е изложена в брошурата „Български глас“, издадена също през 1870 г., като прокламира следните идеи:

Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва извоюване на политическо освобождение на българския народ.
При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори.
Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти.
БРЦК ратува за демократично управление на освободената българска държава.
Идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на „южнославянска или дунавска федерация“ от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.

Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в БРЦК се създават два центъра: външен и вътрешен.

Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов.
Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Левски разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация.

За внасяне на единство в революционната дейност от 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ се провежда Общо събрание, на което се обсъждат и приемат нова програма и устав. Проектоуставът, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация. Отчитайки условията в българските земи и международната обстановка на Балканите, Общото събрание на БРЦК взема решение за преминаване към незабавни революционни действия. Васил Левски е определен за главен апостол в Северна България, Тракия и Македония и с получено за целта пълномощно се завръща в българските земи и продължава изграждането на вътрешната организация. В резултат на авантюристичните действия на Димитър Общи, който необмислено ограбва орханийската хазна (данъчните постъпления от Орханийската кааза) в прохода Арабаконак, върху вътрешната революционна организация е нанесен удар, който се отразява тежко и върху самия Български революционен централен комитет (БРЦК). Заловени са редица революционери, сред които и Левски, който е осъден на смърт и обесен в София през 1873 г. След обесването на Васил Левски настъпва нов период в дейността на комитета. Предприемат се няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Атанас Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти. През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет. Чрез съдействието на Панайот Хитов той прави опит да установи контакт със сръбското правителство, въпреки че за това няма съгласието на БРЦК в Букурещ. В резултат на влиянието на Панайот Хитов в революционната организация започва да се налага отново четническата тактика. Въпреки това идеята за изграждане на вътрешна организация не е изоставена. През август 1874 г., по инициатива на Търновския и Русенския революционен комитет, в Букурещ се провежда ново Общо събрание, което определя за следващ заместник на Васил Левски в Българско Стефан Стамболов. В ръководството на самия комитет в Букурещ заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и други влиза и Христо Ботев, който впоследствие изпъква като централна фигура в него. Функциите на ЦК в българските земи поема Русенският революционен комитет. След закриване на Общото събрание Стефан Стамболов се прехвърля в българските земи и установява контакт с някои от старите революционни комитети. В края на декември 1874 г. между членовете на БРЦК настъпва сериозно разногласие по въпроса за насоките на неговата бъдеща дейност, в резултат на което през лятото на 1875 г. Любен Каравелов е отстранен от неговите редове. Революционната пропаганда се възлага на Христо Ботев. Той става и редактор на неговия печатен орган – в. „Знаме“. През 1875 г. започва третият период в съществуването на БРЦК. Най-силно влияние върху неговата дейност по това време оказват радикално-революционните възгледи на Христо Ботев. През лятото на същата година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което подтиква ръководителите на БРЦК към идеята за незабавно организиране на въстание и в българските земи. Разгръща се активна дейност за неговата подготовка. По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875 г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско (известно е като Старозагорско въстание – 1875 г.). Неговият неуспех довежда до нова криза в Българския революционен централен комитет, в резултат на което Христо Ботев си подава оставката. Скоро след това и самият комитет се разпада. В края на 1875 г., в разгара на Източната криза (1875 – 1878 г.), привържениците на революционните действия изграждат Гюргевския революционен комитет, който на практика се явява продължение на Българския революционен централен комитет след провала на събитията в Старозагорско. Изграждането на Българския революционен централен комитет (БРЦК) бележи последния и най-висок етап в организираното националнореволюционно движение на българския народ, връхна точка на което се явява Априлското въстание през 1876 година. Идеологически и практически наследници на БРЦК след Освобождението са Вътрешната македоно-одринска революционна организация (бореща се след Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. за освобождението на Македония и Одринско и присъединяването им към свободна България), Вътрешната тракийска революционна организация (бореща се след Ньойския диктат от 1919 г. за освобождението на Беломорска Тракия и присъединяването ѝ към свободна България), Вътрешната западнокрайска революционна организация „Въртоп“ (бореща се след Ньойския диктат от 1919 г. за освобождението на Западните покрайнини и присъединяването им към свободна България) и Вътрешната добруджанска революционна организация (бореща се от 1923 г. за освобождението на Северна и Южна Добруджа и присъединяването им към свободна България).

Събития

475 г. – Ромул Августул е провъзгласен за римски император.
802 г. – Никифор I е провъзгласен за византийски император.
1470 г. – Хенри VI за втори път става крал на Англия.
1517 г. – Реформацията: Мартин Лутер заковава списъка със своите 95 тезиса на вратата на църквата във Витенберг.
1815 г. – Англичанинът Хъмфри Деви патентова миньорската лампа.
1864 г. – Невада е призната като трийсет и шести щат на САЩ.
1869 г. – Основан е Български революционен централен комитет.
1876 г. – Огромен циклон помита Индия, в резултат на което загиват 200 000 души.
1888 г. – На шотландеца Джон Дънлоп е издаден патент за надуваема гума на велосипед, което по-късно влиза масово в производството на автомобили.
1892 г. – Артър Конан Дойл публикува Приключенията на Шерлок Холмс.
1918 г. – В Европа започва най-унищожителната грипна епидемия – за по-малко от година умират около 20 млн. души.
1919 г. – Създаден е АФК Лийдс Юнайтед.
1922 г. – Бенито Мусолини става министър-председател на Италия на 39-годишна възраст и установява коалиционно правителство съставено от фашисти, националисти и либерали в първите години на управлението му.
1941 г. – След 14 годни, приключва работата по мемориала в Маунт Ръшмор.
1944 г. – Втората световна война: В концентрационния лагер Освиенцим е извършена последната масова екзекуция в газова камера.
1954 г. – В Алжир избухва въстание за национална независимост от Франция.
1956 г. – Суецката криза: Обединеното кралство и Франция започват да бомбардират Египет, за да предизвикат отварянето на Суецкия канал.
1961 г. – Балсамираното тяло на Йосиф Сталин е извадено от Мавзолея на Ленин в Москва и погребано.
1963 г. – В Индианаполис (САЩ) избухва изтичащ газ пропан-бутан по време на състезание по фигурно пързаляне, загиват 74 души и около 400 са ранени.
1984 г. – Министър-председателката на Индия Индира Ганди е убита от двама сикхи от охраната.
1985 г. – Отворена е австралийската писта от Формула 1 Adelaide Street Circuit.
1992 г. – Папа Йоан Павел II се произнася за реабилитирането на Галилео Галилей, осъден като еретик.
1999 г. – Египетски пътнически самолет Боинг-767, прелитащ от Ню Йорк до Кайро, катастрофира край бреговете на Масачузетс, загиват 217 души.

Родени

1345 г. – Фернанду, крал на Португалия († 1383 г.)
1391 г. – Дуарте, крал на Португалия († 1438 г.)
1424 г. – Владислав III, крал на Полша и Унгария, велик княз на Литва († 1444 г.)
1620 г. – Джон Ивлин, английски писател († 1706 г.)
1715 г. – папа Климент XIV († 1774 г.)
1795 г. – Джон Кийтс, британски поет († 1821 г.)
1815 г. – Карл Вайерщрас, немски математик († 1897 г.)
1821 г. – Карел Хавличек Боровски, чешки журналист († 1856 г.)
1835 г. – Адолф фон Байер, германски химик, Нобелов лауреат през 1905 г. († 1917 г.)
1838 г. – Луиш I, крал на Португалия († 1889 г.)
1857 г. – Аксел Мунте, шведски лекар и мемоарист († 1949 г.)
1865 г. – Уилфрид Войнич, американски антиквар († 1930 г.)
1875 г. – Аведик Исаакян, арменски писател († 1957 г.)
1887 г. – Чан Кайшъ, китайски политик († 1975 г.)
1892 г. – Александър Алехин, руски шахматист († 1946 г.)
1895 г. – Базил Лидъл Харт, британски историк и стратег († 1970 г.)
1898 г. – Алфред Сови, френски социолог († 1990 г.)
1901 г. – Георги Пашев, български авиатор († 1996 г.)
1902 г. – Абрахам Валд, американски математик († 1950 г.)
1911 г. – Леон Шерток, френски психиатър († 1991 г.)
1920 г. – Гунар Грен, шведски футболист († 1991 г.)
1920 г. – Фриц Валтер, немски футболист († 2002 г.)
1922 г. – Анатоли Папанов, руски актьор († 1987 г.)
1922 г. – Нородом Сианук, крал на Камбоджа († 2012 г.)
1929 г. – Бъд Спенсър, италиански актьор
1929 г. – Еди Чарлтън, австралийски играч на снукър († 2004 г.)
1930 г. – Майкъл Колинс, американски астронавт (Аполо 11)
1930 г. – Сотир Майноловски, български актьор († 2007 г.)
1934 г. – Йоан Левиев, български художник († 1994 г.)
1942 г. – Атанас Кюшкоски, писател от Република Македония
1947 г. – Херман Ван Ромпой, председател на Европейски съюз
1950 г. – Джон Кенди, американски актьор
1959 г. – Нийл Стивънсън, американски писател
1961 г. – Питър Джаксън, новозеландски режисьор
1964 г. – Марко ван Бастен, холандски футболист и треньор
1967 г. – Йордан Николов, български футболист
1968 г. – Ванила Айс, американски рап музикант
1975 г. – Миленита, българска певица и актриса
1976 г. – Пайпър Перабо, американска актриса
1979 г. – Симао Саброза, португалски футболист
1983 г. – Александър Гришчук, руски шахматист и гросмайстор
2000 г. – Уилоу Смит, американска певица и актриса