30 години от премълчания взрив в девненския завод за полимери остават съмненията, че е терористичен акт

Има трагедии, при които времето спира – не само за жертвите и за техните близки, но и за цялото общество. Защото истината за случилото се така и остава забулена в недомлъвки и в неизяснени подозрения с надеждата, че с годините ще бъде затрупана дълбоко с пепелта на късата историческа памет... Такъв е случаят и с една авария, от която на 1 ноември тази година се навършиха 30 години – 30 години мълчание и недомлъвки, през които така и не се намери човек или институция да разкрие истината за случилото се. Има само една паметна плоча, появила се тихо-мълком неотдавна в Ботевата градинка във Варна. И само тя днес напомня плахо за загиналите 20 души при големия взрив в девненския завод за хлор и поливинилхлорид (ЗХВПВХ-2) през 1986 г. Както и едно борче, засадено зад нея в памет на невинните жертви от злополучната смяна... Връщане към катастрофата През 1962 г. в Долината на голямата химия край Девня е пуснат първият завод за хлор и поливинилхлорид – днешният „Полимери”. Той произвежда в инсталациите си така опасните сода каустик, солна киселина, хлорна вар, карбид, винилхлорид и емулсионен поливинилхлорид. Половин година след чудовищната авария в Чернобил, на 1 ноември 1986 г., броени минути преди 7 часа сутринта, Девня бива разтърсена от мощна експлозия. Ударната вълна е усетена в отстоящата на двадесетина километра оттук морска столица Варна, където е регистриран трус от 3-та степен. Взривен е новият завод за хлор, винил и поливинилхлорид (ЗХВПВХ-2) – едно от най-големите и най-модерни подобни предприятия в света. Детонацията унищожава напълно цеха за винилхлорид и отнема живота на двадесетина души. Ранените са десетки, обгазените – стотици. Мащабите на трагедията са щели да бъдат неимоверно по-големи, ако канцерогенният поливинилхлорид не се бил запалил, предотвратявайки по този начин  оформянето на отровен облак, които би натровил още неизброимо множество от хора. На следващия ден в местния вестник се появява само едно малко съобщение за настъпили разрушения в цеха за поливинилхлорид. Също както съветската преса мълчи  след зловещата авария в чернобилския реактор, така и нашата дума не обелва за взривения девненски завод. Световните средства за масова информация пък напоително отразяват избухналия на същия този 1 ноември 1986 г. пожар в склада на една швейцарска фармацевтична компания в Базел, следствие на който река Рейн е била замърсена с 1000 тона химически вещества. За случващото се в българската Долина на голямата химия няма и ред. Тихомълком са осъдени деветима виновници, сред които началникът на смяната инженер Опрев, на който дават 4 години затвор, и директорът Румен Данов, чиято присъда е година и половина условно. Каква обаче е точната причина за взрива не е изяснено и до ден днешен. Съмненията за терористичен акт, които измъчват и нашата читателка Теодора Василева, имат своите основания. В годините преди експлозията в Девня са извършени няколко атентата от протурски терористи с използването на различни взривни устройства – в пощата в Горна Оряховица, на гара Пловдив, в църквата на с. Бенковски, в сладкарницата на хотел „Сливен”, във влака Бургас-София, в който бомба, поставена във вагона за майки с деца, избухва в района на гара Буново... В самия девненски завод през 1984 г. има случай на изтичане на сода каустик от резервоар, който също е обвит със съмнението, че е предизвикан нарочно. На своята интернет страница депутатът в Седмото Велико народно събрание проф. Янко Янков-Вельовски, разказвайки за перипетиите си с Държавна сигурност, споделя, че още през лятото на 1984 г. срещу него е било скалъпено обвинение, че е бил организирал група, чиято задача била да... взривява химическите заводи в Девня. Това говори, че в ДС са имали данни за подготвянето на такива удари. И е напълно логично да се мисли, след като наистина това се случва две години по-късно, че то е по-скоро терористичен акт, а не производствена авария. Самият факт, че истината продължава да се прикрива и до днес, говори в подкрепа на това твърдение. В ново време „Полимери” стана собственост на индустриалния холдинг „АКБ Форес” и на скандалния Николай Банев, който доведе девненското предприятие до фалит. Синдикът на дружеството през миналата година разпродаваше на безценица имущество на завода, иначе струващо милиони. И пак никой не се намери да разкрие истината за това какво точно е станало преди 26 години. Не че това ще изтрие сълзите на почернените майки и близки на загиналите.  Но тя трябва да се знае – не само за упокой на паметта на невинните жертви. А защото нейното премълчаване означава, че и до днес у нас не е настъпила истинска гласност и демокрация. И ни се иска тук да припомним писмото на Теодора Василева – една майка, загубила дъщеря си в страшната авария, което ни изпрати преди 4 години и през 2012 г. го публикувахме във в. „Десант“. „Нима е редно в мирно време да загиват децата ни – на пешеходната пътека, в парка, на стадиона, по дискотеки и дори на работното си място! Дъщеря ми Елена Георгиева бе на 18 години, когато завърши техникум и започна работа като лаборантка в  Девня – в лабораторията на ПВЦ-2. Не измина и месец и на 1 ноември 1986 г. сградата, в която се помещаваха лабораторията и машинното отделение, се взриви. Загинаха 22-ма души! Сред тях беше и Елена – моята прекрасна дъщеря, която обичаше да пее, свиреше на акордеон и китара и знаеше пет езика. Обявиха взрива за производствена авария. Но аз не вярвам на тази версия. За мен това беше атентат! Извършен от онези, които не можеха да си намерят място през така наречения „възродителен процес“.