Не е особено трудно да се стигне до този извод, имайки предвид, че картината в страната е една и съща навсякъде. Съвсем обичайни гледки представляват запустели и полусрутени училища и читалища, вековните крепители на културата ни. Веруюто на Възрожденската епоха, когато се полагаха основите на националното самосъзнание, днес е превърнато в купчина стари книги, захвърлени из необятните дебри на съвременните руини.
Цели региони обезлюдяват, оставяйки впечатление, че страната ни е оставена на доизживяване. От четвърт век България се намира в период на демографска катастрофа, прикривана от специалистите у нас с благозвучния термин „преход”. Какво сътвори този така бленуван преход е видимо за всеки, излязъл от иначе европеизираните големи градове. България не е просто в криза, тя изчезва! Четвъртата национална катастрофа не е сух публицистичен термин, а жестока реалност!
Спирайки се изначало на въпроса за терминологията, считам, че определението демографска катастрофа най-цялостно и обусловено едно от най-видимите и болезнени неща в новата ни история.
На второ място, демографската катастрофа се провокира от предшестващи явления и процеси в нашето развитие, като отделянето на българите от земята и традиционния бит, което дълги години е осигурявало демографски растеж.
В началото на ХХ век България е тази европейска страна, която се характеризира с най-висока демографка динамика. Наличието на базисни разбирания за семейни ценности, съпроводени с трудолюбие и умерен консерватизъм, позволи на българското общество сравнително бързо да преодолее двете национални катастрофи. Дори и след колективизацията на земята и последвалата я мащабна индустриализация , българското общество успя да съхрани самобитността си, а с това и да се възпроизвежда в сравнително добри параметри.
Преходът от комунизъм към демокрация обаче успя да довърши окончателно марксисткия подход, чиeто символ-верую е цялостно отричане на семейството, като най-малка част от националността. Още по-страшно е, че заедно с традиционното семейство новата демократична власт заличи и утвърдените методи за житейско светоусещане. Разводите, абортите и хилядите семейства без сключен брак са обичайно явление в демократична България. Звучи абстрактно, но именно тези коренни преобразования в българския дух и душевност са първопричината за всяка последвала криза. А това ни най-малко тревожи обществения елит.
Гледната точка на медийно толериране и политическа коректност фризира животрептящи национални проблеми, основно изчезването на нацията и коренната подмяна на населението й. Едва ли не процесите са „естествени” и в тях няма нищо тревожно. А ако случайно се спомене за демографска катастрофа, то цяла плеяда от медийни и политически корифеи сипят обвинения за спекулативност и едва ли не популизъм. Сякаш изчезването на хилядолетната ни нация е съзвучно с европейските тенденции?!
Огромен проблем, съпътстващ съвременното българско общество е заформилият се още след 1944 г. и още по-силно след 1989 г. регионализъм. При всички положения епохата на урбанизацията, която продължава с ускорени темпове, ще доведе до ситуация, в която голямата част от българското население ще обитава големите градове и техните близки околности, което пък обрича десетки села и малки градове на ментален край.
Проблемът обаче не е само в обезлюдяването и неговият антипод - свръхконцентрацията на население. Несъмнено може да се твърди, че в цялата си съвкупност като количествени и качествени характеристики настъпилата демографска катастрофа доведе до дисфункционалност в социално-икономическото развитие. На практика това значи, че в обозримо бъдеще България няма да може да създава редица продукти, поради липса на хора, способни да го правят.
За наука, култура и образование пък не би могло да се говори, имайки предвид повсеместната деградация на държавността.Според една статистика на КТ „Подкрепа” всяка година между 20 и 25 хиляди българи на възраст 25-39 години напускат страната в посока друга държава в Европейския съюз. Арогантно табуирана подробност е, че масово емигрират най- способните и образовани хора, което създава недостиг на квалифицирана работна ръка в национално значими области като образование, здравеопазване и машиностроене.
Експертите прогнозират, че до 2050 г. трудовите ресурси на страната се очаква да намалеят с около 40 на сто. Един на всеки трима българи ще бъде по-възрастен от 65 години и само един н а всеки двама ще е годен за трудова дейност. Още повече, че според различни социологически изследвания всеки четвърти българин желае да емигрира. Българите масово емигрират! Изселват се от селата , изселват се от малките градове, а масовата свръхконцентрация на население в София поставя условия за изземване на разрушителни африкански. Очевидно официална държавна политика е да се копират най-лошите модели.
България не е София, не би могла и да бъде! И се питаме дали политиците и разноцветните политически обвързани интелектуалци пренебрегват заформилата се трагична картина? А въпросът е реторичен. Кой остава в България? По дял на населението на възраст над 65 години България е сред най-силно застарелите страни-членки на Европейския съюз. Негативните демографски тенденции доведоха до увеличаване на хората на 65 и повече навършени години до близо 1,5 млн.
В 15 области на страната делът на това население е над 20 на сто. България е сред 10-те страни с най-възрастно население в света според докладите на ООН. При това българите живеят с около 10 години по-малко от останалите европейци и страдат много по-често от социално-значими заболявания. На всички е ясно, че възрастните хора основно населяват селата и най-малките градове. Това означава, че в средносрочно бъдеще в България ще има множество запустели области, напълно свободни за заселване.
Но не от българи!
Поглеждайки геополитическите реалности, основно свързани с нелегална ислямска експанзия към Европа, то не е трудно да се сетим какви хора ще живеят в България и каква „култура” ще се гради. Към добавка на очертаващата се мрачна картина трябва да се спомене и ударното циганизиране на цели региони. Няма село и град без циганско гето. Една сегрегираща общност, характерна с ежечасова престъпност. За сметка на българите,при циганите демографски проблем липсва. Липсва и интеграция, липсват и трудови навици. Кой ще обработва земята в изчезващите села? Кой ще създава продукт?
Очевидно десетилетието на „ромското включване” проектира най-отчетливо компактна маса от неграмотни хора, приемайки работата и задълженията към обществото като досаден излишък. А доста често и като расизъм спрямо тях. Не е далеч времето, когато в по-голямата част от нашата родина местното население няма да разбира български език. На над 50% от новородените деца майчиният им език не е българкия.
Извън столицата в десетки училища българската реч не може да се чуе. Онова,което е най-важно да се подчертае в случая , е фактът,че сега , а и в близка перспектива,не съществуват възможности този тип напълно съзнателен граждански изолационизъм да бъде преодолян. Сякаш в мирно време ни е нужен нов Паисий. За един век българите успяха да построят няколко държави, преживяха 4 войни и множество катаклизи. Нямаха политическа стабилност, нямаха социална сигурност, нямаха и този всеможещ и всезнаещ Европейски съюз. При все това, на база ясно утвърдени ценности,предците ни създадоха това, което ние днес рушим с упорита последователност. А мълчанието, политическата коректност и удобното отбягване на тези процеси е престъпление, национално предателство. Време е да осъдим виновниците и да променим реалностите. Докато все още има българска нация.
Автор: Стефан Станев
Източник: BPost