Гласуването по вота на недоверие ще се проведе на 19 февруари (петък) от 9 часа. Това обяви от трибуната на парламента днес председателят на Народното събрание Цецка Цачева.

Това навежда на мисли колко хубава традиция е имало в някогашна демократична България. Когато политик бръкне в кацата с меда, влиза в затвора.

Тази здравословна за обществото процедура продължава до 9 септември 1944 г. После няма корумпиран властник зад решетките. Няма и в днешната уж реставрирана демокрация. Което означава, че живеем в посткомунизъм.

Корупцията свива гнездо в млада България веднага след Освобождението през 1878 г. Причината е, че нашата администрация е наследник на турската от игото и руската от временната окупация. Двете са прочути със своята продажност.

Революционерите по време на робството са спасявани не толкова от протестите на Великите сили, колкото от някой и друг грош, стоплил ръката на турски чиновник.

По-късно братушките направо питали дали искаш подкупа в пари, или като подарък

Тодор Бурмов е първият министър-председател на България. Получил от император Александър II брилянтен пръстен. Бурмов обаче вдигал къща и замолил руското консулство да го смени с парични знаци.

Премиерът взел 400 книжни рубли, като задържал и пръстена, който отделно изтъргувал за 67 английски лири. “Това е съвършено нечувана мръсотия и безчестие”, възмущава се Константин Иречек, дошъл да облагородява балканските нрави.

Малцина са политиците, опазили се от рушвета. Григор Начович е забъркан в банкова далавера. Тодор Икономов се облажил като експерт по шосетата. Джобът на Димитър Греков натежал от чужда фабрика за спирт в Княжево. Константин Стоилов спечелил покрай акциите на Русчушко-Варненската железница.

Първият Държавен  съд е свикан през 1903 г.

На подсъдимата скамейка са министри от двата кабинета на Тодор Иванчов. Той заедно с Васил Радославов и Димитър Тончев получават по 8 месеца тъмничен затвор и лишаване завинаги от граждански и политически права.

Държавен обвинител е Александър Малинов, който също е орисан да облече райе. През 1922 г. е тикнат в Шуменския затвор. В компанията са още 11 политици, обвинени за националната катастрофа след Първата световна война.

“Ние впрочем се бяхме настанили в канцеларските стаи на затвора – уточнява бившият министър Иван Пеев-Плачков. – Свободни бяхме да се разхождаме на едно свободно място в двора, близо до караулната стая на затвора между мъжкото и женското отделение. В последното бяха затворени една циганка и една слугиня – българка на име Йорданка, и двете за кражба.”

Плачков не се оплаква от затворническия бит

“От военния клуб в наша чест прокараха и електрическо осветление в затвора, та стаите ни се осветяваха до 10 часа вечер с електрическа светлина”, описва условията той.

Храна им носели от града, убивали времето с карти. “Александър Малинов беше най-сериозният от всички ни – хроникира Плачков. – Повече мълчеше съсредоточен в играта, като че решава някоя мъчна тактическа задача. Когато се отпущаше да заговори, от него можеха да се научат интересни работи.”

Политиците са в тюрмата по личното нареждане на Александър Стамболийски. Самият той има богат затворнически опит. По време на войната лежи в централния и също се радва на комфорт. Дори дебелее!

“Не веднъж се случваше да яде през сила, като вярваше, че колкото повече човек ще изяде, толкова по-здрав ще е”, свидетелства неговият съкилийник Антон Прудкин.

“Ох, наядох се и още бих ял, но място няма!”, пъшкал Стамболийски и се оплаквал: “Жалко, че нямам още един стомах!”

Селският водач е сред най-корумпираните в политическата ни история. Като пада от власт, в неговите обиталища са намерени швейцарски и френски франкове, английски лири, германски марки, австрийски крони, щатски долари. Конфискувана е и румънска, чешка, унгарска и полска валута.

“Личната каса на министър-председателя се смеси с касите на министерствата и държавното съкровище; в няколкото му резиденции се откриха несметни количества чужди пари”, обобщава Данаил Крапчев във в. “Зора”.

Финансовите документи сочат, че от 2 февруари 1920 г. до 16 март 1923 г. премиерът е изтеглил от хазната 147 186 460 лева и 45 стотинки. “Ето откъде са дошли сумите, които се намериха у него след 9 юний 1923. Ето откъде е вземал той да купува имоти и да раздава на сватове, на сестрини синове, на приятели и др.”, заключават разследващите.

Рекордът е 14 управници в централния затвор през 1916 г.

Осем стамболовисти и шестима земеделци влизат зад решетките заради мащабна далавера. Срещу тлъсти комисиони те изнасят в странство зърнената реколта, за да дестабилизират правителството.

Никола Генадиев е осъден на 10 години строг тъмничен затвор, 5 години лишаване от политически права и конфискация на имуществото. Райко Даскалов, Григор Бояджиев, Марко Турлаков и още десет аферисти получават по 8 години с лишаване от политически права и конфискация.

Присъда № 1085 на Софийския военнополеви съд е прочетена на 21 октомври и моментално поразява здравето на Генадиев.

“Бившият министър д-р Н. Генадиев от няколко дни е тежко болен. Вследствие цирей на врата е станала една малка инфекция на кръвта. Вчера е имал 40 градуса температура”, съобщава в. “Утро” на 22 октомври. Този случай илюстрира органическата връзка между Темида и Ескулап.

Щом законът потърси сметка на политик, той веднага се разболява

Централният затвор е построен по инициатива тъкмо на Никола Генадиев. Първата копка е направена през 1903 г., когато е министър на правосъдието. Генадиев взема тертип от модерните европейски затвори и заръчва на архитекта да проектира специални килии за политици – просторни, с южно изложение.

През хладната есен на 1916 г. той и колегите му се настаняват в това крило, като правят допълнителни подобрения.

Вечният пандизчия Антон Прудкин рисува затворническия пейзаж: “Килиите на “баровците” аферисти, снабдени с ковьори, с черги, с таблени и пружинени кревати, пухови постилки, топли дебели юргани (имаше и атлазени), одеяла и завивки, правеха килиите уютни, приветливи – съвсем неприличащи на затворнически килии. При най-малък студ или влага печките им се палеха. Богати маси се слагаха, не липсваше и вино, мюнхенско пиво, ликьори…”

По това време премиер е Васил Радославов.

Той вече има една присъда и е в навечерието на втора. По тази причина след погрома в Първата световна пълни два куфара с валута, преоблича се като германски полковник и бяга в странство.

Предвидливият Радославов дава пример как да реагират властимащите, когато са натрупали грехове. Да не се помайват, а да си плюят на петите…

През септември 1944 г. Александър Цанков постъпва умно и емигрира. Същото планира да стори бившият вътрешен министър Петър Габровски. “Той, изглежда, че е решил да бяга, в случай че русите настъпят, и ме моли да му съдействам. Колебае се между Германия и Турция”, записва в дневника си регентът Богдан Филов. “За себе си му казах – отбелязва той, – че в никакъв случай няма да бягам и ще стоя докрай на поста си. Надявам се, че ще мога да защитя и политиката си.” Наивникът Филов! Александър Цанков доживява дълбоки старини, а той и Габровски са осъдени на смърт и екзекутирани.

Петко Каравелов изнасилен в Черната джамия

Петко Каравелов е сред малцината български политици с чисто име в историята. Не е забъркан в задкулисни интриги и корупционни скандали. Тъкмо на него обаче е съдено да изтърпи най-грозната гавра, която може да сполети човека. Изнасилен е в затвора!

Насилникът на Каравелов е майор Коста Паница. “Каравелов бе намразил тоз негодяй още от Сръбско-българската война – пише хронистът на оная епоха Добри Ганчев. – Майор Паница тогава бе взел командата на един доброволчески отряд. В тоз отряд участва и друг пияница и негодяй, русинът Неболсин. Воюването им бе кокошарство.

Пиянстваха, развратничестваха, гуляеха

В с. Старопатица бяха изнасилили много моми и невести. Паница сам давал на сподвижниците си пример на разврат и разпътство. Селският свещеник бе дал на княз Александра оплакване за изнасилване на дъщеря му от български майор.”

След войната Каравелов иска да съди злодея, но от тюрмата го спасява патриотичното офицерство. Вместо Паница в затвора влиза самият Каравелов. Арестуван е през 1887 г. като подбудител на русофилските бунтове в Силистра и Русе. Тикат го в Черната джамия, чието истинско име е Имарет джамиси.

Този мюсюлмански храм е вдигнат от прочутия архитект Коджа Синан, етнически българин от Родопите. Минарето било до половината изградено с черен камък, затова наричали джамията Черна. След Освобождението тя става първият столичен затвор, за който има и песен.

Каравелов обитава най-тъмната и влажна килия

Пак Добри Ганчев свидетелства: “Когато последният бе затворен в Черната джамия, Паница влиза в затвора, придружен от друг като него негодяй, от македонеца Робчето, съдържател на шантан, влиза и започва да бие нещастния затворник. Бил го с камшик, ритал го с ботуша си в главата. Хвалеше се по-после Паница, че бил накарал Робчето да содомиса бившия държавник.”

За втори път Каравелов влиза в джамията през 1891 г. Тогава е застрелян финансовият министър Христо Белчев. Той се разхождал с премиера Стамболов, който бил истинската мишена на атентата. Тиранина, както го наричат, използва покушението за разправа с опозицията.

Никой адвокат не иска да поеме защитата на Каравелов.

Само Алеко Константинов  проявява гражданска доблест

Въпреки блестящата му реч Каравелов е осъден на 5 години тъмница. Коста Паница вече го няма да повтори перверзията. През 1890 г. е разстрелян за заговор срещу Фердинанд и Стамболов. Днес неговото име носят улици в Банкя, Перник и Пловдив.

Петко Каравелов е амнистиран след падането на Стамболовия режим през 1894 г. Чужди журналисти го питат дали са го били. “Господа, тук е България, в нашите затвори не бият!”, отвръща достойният мъж. Истината е, че не само бият, но и изнасилват.

Малтретирането непоправимо разклаща здравето на Каравелов. Въпреки това оглавява правителство през 1901 г. Умира на 24 януари 1903 г. Заедно със съпругата си е погребан в двора на Черната джамия, обърната в църква и осветена като “Св. Седмочисленици”.

ПЕСНОПОЙКА

В София, в Черната джамия,

владее гробна тишина,

а на щика на часовия

блести среднощната луна.

 

В окови бди там момък бледен,

връстник на майските цветя,

в зандана глух подкача песен

и скръб си връчва на нощта:

 

Прости, мой край, моя родино,

простете вий, другари вси,

тук, зад желязната решетка,

тиран от вас ме раздели!

 

Окови скоро ще ръждясат,

от тях ще сабля изкова

и с нови сили във борбата

за правда, братство ще да мра.

 

О! Иде ден на свободата,

денят най-славен, най-велик,

ще падне всякой тиран бесен,

ще блесне праведният лик!

 

Източник 24 часа бг

Автор Росен Тахов

Снимка: Политици пред Шуменския затвор, 14 февруари 1923 г.