За кучетата и идиотите... Целият скапан свят (кратък разказ)

"Сипах консервата на Манолчовия помияр. Вдигна глава и ме погледна с едни такива кучешки очи, дето могат да съберат целия свят и още място да остане. А на мен сърцето ми скочи право в гърлото и дъх не ми остана от тия очи – толкова обич имаше в тях".

19 март 2015 г. в 13:22 ·

За кучетата и идиотите... Целият скапан свят

Добро момче е Манолчо. Идиот, обаче от кротките. По цял ден метлосва из града и само като огладнее, прибира се вкъщи да се наяде. Баща му умря рано, само с майка си живее, а тя си го гледа като писано яйце. Повечето го знаем и го пазим да не му се случи нещо, защото има хора, дето видят ли идиот, сякаш се чувстват длъжни да го набият. А той на никого не пречи и все се усмихва. И колкото и да ти е криво, като те погледне с едни ей такива очи, усмихваш му се и ти. Много пъти ме е усмихвал Манолчо.

Преди две седмици го мярнах – седнал пред входа и стиснал в ръце една космата топчица. Като се приближих, видях, че е гушнал кученце. Абсолютен помияр, а се свил на търкало в скута му, ближе му ръката и го гледа, сякаш му е родна майка. А Манолчо се усмихва.

– Какво е това, Манолчо? – засмях се и аз.

– Амчи кучи някво, бат ’Ристо, ей там, на пътя го намерих. Ама работа трябва, много работа. Не може, не може, трябва да се работи.

Само за работа си мисли тоя Манолчо, а през живота си един пирон не е забил. И ръцете му са едни бели и нежни... Като на бебе. Тя и душата му такава – бебешка. Неомърсена още от работите на този скапан свят.

– А с какво ще го храниш това куче? – попитах го пак.

– Амчи с ляб. Ама работа трябва, много работа...

Тогава реших да открадна малко от запасите на Чоки – извънземния пинчер на дъщеря ми. Опасен звяр е Чоки. Постоянно ме варди и ако си забравя обувките на пода, моментално се изпикава в тях. А след това се покрива в стаята на дъщерята и се прави на умряла лисица. През ден-два, като го хванат бесните, се засилва от единия край на коридора, скача на дивана, оттам с мощен скок се мята на завесите и започва да се катери. До корниза се качва, дивакът му с дивак. Жена ми казва, че го е виждала и по тавана да ходи, но тя си е такава – никога не знаеш кога е сериозна и кога си прави майтап.

Измъкнах една кучешка консерва от шкафа, а Чоки застана на вратата и сърдито изръмжа.

– Какво ръмжиш, скръндзо такава! – скарах му се аз. – Сякаш си оставал някога гладен!

Той ме погледна с крайчеца на окото си и се връцна в стаята на дъщерята. От една шепа куче го храня, а до ден днешен не ме е погледнал така, както оня уличник гледаше Манолчо. То и кучетата май като хората.

Слязох долу и сипах консервата на Манолчовия помияр. Направо на земята му я пльокнах, а той се изсули с дупето напред и лакомо заблиза. Само че преди да забие муцуна в желирания миш-маш, вдигна глава и ме погледна с едни такива кучешки очи, дето могат да съберат целия свят и още място да остане. А на мен сърцето ми скочи право в гърлото и дъх не ми остана от тия очи – толкова обич имаше в тях.

Две седмици след тази случка Манолчо умря. Както си легнал вечерта, така си умрял. Сутринта го намерила майка му – свит като бебе в леглото си и съвсем вкочанен. За такава смърт хората казват, че е богата. И какво ù е богатото? Все е умиране...

Сега имам две кучета – извънземния пинчер на дъщерята и Манолчо. Чоки си е все същият дивак: пикае ми в обувките на поразия и лази по завесите като катеричок. Обаче Манолчо... Като си подпре главата на ръката ми и ме погледне с ей такива очи... Вярваш ли ми, братче? Целият скапан свят се побира в тях...

Ники Комедвенска



Автор: Атанас Георгиев
Напиши коментар

Най-коментирани