Лилия Маравиля: Има ли награди, 1000 души ще кажат, че са нагласени

София / Всеки Ден По „Фокс Лайф" тръгна вторият сезон на сериала „Връзки". Първите епизоди бяха излъчени през лятото на миналата година, а сега зрителите ще могат да проследят как се развиват сложните взаимоотношения между героите. Актрисата Лилия Маравиля ще видим в главната роля на жена, която се грижи за съпруга си, изпаднал в кома, и в същото време забременява от любовника си. Законната й половинка се играе от Михаил Билалов, а тайната тръпка - от Валери Йорданов. В деня на театъра - 27 март, Лилия получи своя втори "Икар". Той е за поддържаща женска роля и го взе заедно с колежките си Касиел Ноа Ашер, Стефка Янорова и Красимира Кузманова за представлението „Театър, любов моя". Лилия, когато видя първия епизод на „Връзки" 2 на предварителната прожекция, каза, че актьорите се гледате с други очи. Хареса ли се? Актьорите обикновено не обичат да се гледат. Както когато човек чува за първи път гласа си на запис, казва „Не, това не е моят глас". По същия начин, когато се гледаш на екрана, не е точно това, което виждаш всеки ден в огледалото. Но аз вече съм свикнала да се гледам. Бих казала, че съм щастлива, защото не се притеснявам от начина, по който играя, напротив, харесва ми. Щом се усещам като зрител, който следи историята, а не наблюдавам някакви конкретни неща като човек от екипа, значи всичко е ОК. Вторият сезон на „Връзки" ще се излъчва в цели 9 държави. Идва ли времето, когато българска продукция ще пробие на Запад? Искрено се надявам. За това, разбира се, са важни много фактори. Но основното е да се разказва история, която е разпознаваема навсякъде. Мисля, че тук се държи точно този ключ. Когато нашият продуцент Пейо Николов ходи в Кан, много чужди телевизии харесаха сериала. Въпросът е, че те обикновено искат да им се предложат няколко сезона. Знам, че има интерес към нас от страни като Франция, Испания, Канада, страни в Латинска и Северна Америка. Само че нямам идея докъде са стигнали договореностите. Това ли са българските „Отчаяни съпруги"? Имам предвид не сюжета, а общото впечатление. „Отчаяни съпруги" е хубав сериал. И той е точно в този жанр - драмеди - между драма и комедия, в който работим и ние. Беше доста интересно, бих казала и трудно, защото този жанр първо не беше познат в България, никой не го беше работил - не само от актьорска гледна точка, но и от режисьорска, и от страна на сценаристите. Много внимателно и отговорно подходихме, защото в такъв жанр се играе по различен начин. Ако можем да бъдем сравнявани със сериали като „Отчаяни съпруги", би било чудесно. Аз харесвам „Отчаяни съпруги", харесвам „Сексът и градът". Това са градски комедии с елементи на драма, които показват добър лайфстайл. Те определено се харесват и на зрителите. Взаимоотношенията в такива сериали са много цивилизовани, интелигентни, с фино чувство за хумор. Често сте работили нощем, ти имаш и представления почти всяка вечер. Много хора ще се запитат кой ти чисти къщата, кой ти готви? Когато съм заета, аз съм най-организираният човек на света. Просто се изненадвам от себе си. Когато нямам много ангажименти, нищо не мога да свърша вкъщи. А така успявам да отида и на снимки, и на репетиции, да си изиграя представленията, не знам как намирам време да сготвя, да изчистя, дори да изгладя. В много отношения съпругът ми помага. Когато мен ме няма, той поема вечерята. Той е италианец и е много важно да се яде вкъщи, и то добре, а не какво да е. Освен това такъв период при нас, актьорите, не е перманентен. Става въпрос за няколко месеца, може да се преживее. След това чакаш следващо предложение. Дъщеря ти не се ли дразни от отсъствието ти от дома? Тя след 2 месеца ще направи 15 години и винаги сме били много близки. Понеже преди години, когато съм била свободна, много съм се занимавала с нея, нямаме никакви проблеми. Тя много се гордее с мен. Скоро имах нощни снимки и в 12 часа видях, че ме е търсила, а аз явно не съм си чула телефона. Обадих й се много притеснена и я питах какво има. А тя: „Не, бе, мамо. Просто не съм те виждала 2 дни. Да те питам как си". Ние не се засичаме. Аз съм на снимки през нощта, прибирам се в 5,30 сутринта, тя малко по-късно излиза. Много работещи майки споделят, че са пропуснали важни мигове от детството на децата си. При теб как е? Когато съм свободна, правя всичко възможно да бъда с нея. А и не се притеснявам, че като съм заета, й отнемам нещо. Все пак, не съм тръгнала по дискотеки и барчета. Аз отивам и работя нещо, което тя после гледа. Това е пример, който й давам. Трябва да харесваш това, което работиш, и да се опитваш да го правиш по най-добрия начин. И когато ме е гледала в театъра или в киното, или по телевизията и виждам, че е щастлива, виждам, че ме е харесала, че се гордее с мен, мисля, че това компенсира, че съм пропуснала да я цункам, преди да си легне. Тя иска ли да наследи професията ти? Доколкото едно младо същество на 14-15 години може да знае какво иска да прави... Ходи в една театрална школа, но не съм сигурна, че знае какъв път ще избере. По-скоро се забавлява там и я възпитават да обича изкуството. За мен това е много по-важно отколкото да им формират съзнание да стават артисти. Аз самата също не съм знаела, че ще ставам артист. Мисля, че за това човек узрява в годините и то не трябва да е самоцел. Как стои въпросът с наградите? Преди дни взе втори "Икар"... Наградите са много хубаво нещо, защото специално тези се дават от нашата гилдия и в комисията са изключителни професионалисти от всички сфери на нашето изкуство. Това е едно признание, че съм си свършила добре работата. Няколко часа се чувстваш щастлив - това е измерението на тази награда. В България наградата не води до повече ангажименти или по-големи хонорари. Но поне знаеш, че този труд, който си хвърлил, е оценен. Наградата бе присъдена на общо четири актриси. Коя я държи в момента? Много се радвам на тази награда, защото представлението „Театър, любов моя" го направихме с момичетата от моя клас. С тях е изключително удоволствие да се работи, защото сме възпитавани в един театрален вкус и, общо взето, знаем много добре, че всяка може да разчита на другата и че е изключително важно да бъдем на ниво, за да можем да си прехвърляме енергията. Публиката излиза щастлива от салона. И това е най-голямата награда. Колкото и да си мислим, че е клише, за актьора наистина аплодисментите на публиката са най-голямата награда. Мисля, че статуетката остана при Краси Кузманова. Аз вече имам един "Икар" и мъжът ми каза, че нямало къде да събира награди. Шегувам се. Много пъти съм била номинирана, но не съм получавала награда. После се случи така, че получих доста. Наистина съм щастлива, защото наградата е важна чисто психологически. Казваш си, че това, което правиш, има смисъл. Защото ние, артистите, живеем в страшна бруталност. Отстрани изглежда, че всичко е много лъскаво. Но е брутално положението. Страшно е изтощително. Цял ден ходиш някъде, сутрин - на репетиция, преобличаш се като ненормален, слагат ти грим, говориш някакъв текст, свършва репетицията, отиваш на снимки, свалят ти грима, слагат ти нов, пак се преобличаш, снимаш, през това време си в страхотна концентрация, после - в театъра, махат един грим, слагат друг, слагат перука, играеш нещо друго, след това пак се преобличаш, изведнъж след толкова много адреналин се прибираш вкъщи и усещаш колко самотна е тази професия. Всичко, което трупаш като преживяване, си го раздал, а в теб остава само сладка умора. Тази година "Икарите" бяха малко тъжни. Имаше демонстрация от едната страна на театъра, от другата страна - червен килим... Нормално е, когато живеем в такива интересни времена. Нормално е колегите да недоволстват. Аз също се слагам в това число. Не е нормално да се борим за 1% за Брутния вътрешен продукт за култура. Това е унизително. Не може да няма значение културата в тази страна. Трябва да й се обръща внимание не за друго, а защото трябва да сме културна нация и да възпитаваме хора, които да се държат културно. Някой може да ме пита какво ме кара да работя това. Кара ме това, че не мога да живея без тази професия. Но е унизително този твой труд да не бъде зачитан, да гледат несериозно на него. Чувала съм да казват за нас, актьорите, че само мрънкаме. Какво значи това? Никой не е поставен в такива обидни условия! Много колеги недоволстват от факта, че популярността при нас идва от малкия екран. Телевизията е лесно достъпна и чрез нея влизаш неканен в домовете на хората. Нормално е повечето от колегите, които имат тв изяви, да станат популярни и след това, когато хората ги харесат, да пожелаят да ги видят и на живо в театъра. Аз съм свидетел как едно популярно име води публика. Виждала съм как за представления, в които участва еди-кой си, билети няма, а за други не е така. За кого говориш? Калин Врачански има такива представления във вашия Театър „София"? Ами, да. И за него. В това няма нищо лошо. И е нормално хората да искат да дойдат да го гледат. Това не значи, че ние, другите, играем по-лошо, или нещо му кривим шапката, или че нещо ни дразни. В нашето съсловие винаги трябва да се държи добър тон. А винаги ще излязат 1000 души, за да кажат, че наградите пак са нагласени. Как са нагласени? Аз съм била в комисии и знам как се процедира. Абсурд е да се смята, че са нагласени. Но понякога, нали знаеш, гроздето е кисело. Ако условията за работа са по-добри, може би няма да има мрънкащи, завиждащи и такива, които мислят, че са ощетени за сметка на другия. Много съжалявам, но не само в нашата професия, а и в живота е така - понякога някои хора имат късмет в точния момент да попаднат на определеното място и да бъдат забелязани. Сигурно има много талантливи хора, които не са имали своя шанс. Но тези, които са забелязани, не са виновни. Тези, които имат добра кариера, са изключително талантливи хора, те наистина могат и са харизматични, и са хора, които публиката харесва и иска да ги види. Не съм срещу никого, но си давам сметка, че ние сами не можем да решим проблема. Не знам дали и Министерството на културата може. Трябва да има стратегия за култура и мисленето да бъде променено. Тогава мисля, че всичко ще бъда по-различно. Разделелена ли е гилдията ви в момента? Това, че някои колеги не са били на протеста, не означава, че не мислят по същия начин като тези от протеста. Нито пък тези от протеста са срещу колегите, които взеха наградите. Те приветстваха наградените и номинираните. Имам предвид разделение по въпроса с исканата оставка на Христо Мутафчиев като председател на Съюза на артистите. Аз не съм член на Съюза, не сам избирала председателя и не мога да имам претенции към него. Но съм била свидетел как той лично е помагал на хора в нужда. Помагал е на болни колеги - имат фонд за здравеопазване на артисти в нужда. Има и адвокатски услуги, има много неща, които работят. Не знам как стоят нещата отвътре. Но, ако има два лагера, аз не намирам положителния герой нито в единия, нито в другия. Какво става с „Под прикритие"? Твоята героиня изчезна. Сегашните сценаристи са решили, че няма нужда от моята линия, и аз уважавам това. Не ме чакайте в „Под прикритие".