Аня Пенчева: Щастлива съм, че лекувам хората с изкуство

Най-голямата заблуда за брака ни със Сашо Диков е свързана с клишетата за всеки от нас. А Ивайло и днес ми е мнооого отдаден, казва актрисата - Аня, кое е най-новото творческо предизвикателство на сцената пред теб сега? - След като в 3 поредни проекта играя актриса - “Аз плащам”, “Лунатици” и филма на Николай Волев “Извън пътя” - сега изигравам легендата за актрисите, че са обградени от много мъже и имат много бракове. Ние преработихме и прекръстихме пиесата “Вечеря с приятели” на “Тя, той и още двама-трима”. “Той” са ТЕ: Тончо Токмакчиев, Сашко Кадиев, Кирил Ефремов, Ненчо Илчев и Тихомир Благоев. Легендата забърка Кирил Кирилов, а Богдан Петканин я постави на сцената. - Как се чувстваш сама сред толкова мъже в този спектакъл? - Комфортно, на правилното място. Там ми е мястото. При това те са млади, красиви, талантливи. Чувствам се спокойна с Тончо, Сашко, Кирил, Ненчо, Тихомир, Богдан и Кирил и ето ви “Великолепната седморка”. На 16 юли играем във Фестивалния комплекс във Варна. - Имах една много красива и секси състудентка. Преди години тя ми призна, че цял живот е искала да си говори с мъжете за кино, театър, музика, книги, както и за обикновени нормални житейски неща, но винаги веднага усещала как всички те я разсъбличали с поглед. И това я потискало. При тебе как беше? - С мен никой не е искал да си говори за кино и театър. Не мога да кажа същото за разсъбличането с поглед. А и след впечатляващ филм или постановка обикновено мълча. - Едно птиче ми прошепна, че напоследък опитваш и в едно друго изкуство. Вярно ли е това, или птичето ми е пробутало фалшива новина? - Едно коте ми съсна, че на подобни въпроси не бива да отговарям - Има ли нещо интересно от любовта и брака ти със Сашо Диков, което още никога не си казвала? Сега е моментът да го споделиш с читателите на “24 часа”. - Най-голямата заблуда около брака ни със Сашо е свързана с клишетата за всеки един от нас. Разбира се, че каквото и да кажа, публиката няма как да знае какъв е той в личния си живот. Както Сашо обича да казва, че аз съм обратното на всичко, което етикетите за мен внушават, и самият той извън работата е всичко, което Стажантът не е - тих, кротък, спокоен, грижовен, щадящ, деликатен, веселяк. - През 1987 г. постъпваш в Народния театър. Как се чувстваше сред толкова артистични колоси? Кой те респектираше най-много? - Усещането, което ми е останало от срещите със Славка Славова, Таня Масалитинова и Маргарита Дупаринова е желанието им да ми помогнат и да се чувствам добре. От тях ми остана заветът да приобщавам младите актьори - а приемствеността в театъра е най-важна. Всеки нов да усеща закрила и помощ. Клише е, но най-важното за един млад актьор е да се чувства поощряван. - Ти някога ще напишеш ли мемоари? - Пиша ги, но не мисля, че са мемоари. Нали не мислиш, че живот като моя може да мине без мемоари? - Преди години бях главен редактор на списанието за любовта “Свети Валентин” и на корицата още на първия брой бяхте ти и Ивайло. Той си призна за съдбоносната ви среща в Народния театър и влюбването му в тебе: “Тогава само надникнах в очите й. Изведнъж видях, че бяха адски различни от очите на всички жени, които някога съм познавал...” А теб с какво те покори Ивайло? - С постоянство и готовност да отдаде цялото си време на мен. В онези години телевизията и кариерата искаха Сашо при тях, а аз го исках при мен. И до днес Ивайло е отдаден и тоооолкова търпелив към мен, децата и цялото семейство, че... - В киното дебютираш като швейцарката Розмари в “Тайфуни с нежни имена” по сценарий на Богомил Райнов. Как си партнираше с Коста Цонев, за когото е известно, че беше голям ценител на женската хубост? - В киното дебютирам с “Адаптация”. (“Адаптация” е телевизионен сериал - бел. авт.) Колкото до Коста Цонев - “Тайфуни с нежни имена” е четвъртият ми филм. След това се срещнахме и в “Жребият” - той играеше Атанас Буров, който беше влюбен в мен. Аз играех актриса от един локал. Да, той е ценител на човешката красота. Като изключим шамара, който ми отвъртя при първата целувка, останалото беше безболезнено. Снимките бяха безболезнени. - Изживяваш голяма драма при голите снимки в “Аспарух”. Защо? Как Людмил Стайков те убеди да го направиш? - Останахме само с Людмил в шатрата и той ми каза: “Прави бяха моите асистент-режисьорки, които не искаха да се снимаш във филма”. Едната от тях беше Илка Вълчева. “И ми казваха, че е по-добре да взема една манекенка”. Като го чух, се разплаках и се съблякох. Това беше. Спомнете си, че “Хан Аспарух” излезе през 1981г., а това беше време на скрупули, теми табу и ограничения. - Доволна ли си от филмовата си кариера? - Да, защото съм късметлийка. Снимах в първата мащабна българска продукция “Хан Аспарух”, в първата холивудска у нас - Deathstalker, в първия 80-сериен телевизионен филм - “Хотел България”. Първите неща винаги се помнят. - Коя е мечтаната ти роля на сцената? - Всичко, което искам да играя, го играя. Не ми се налага да мечтая. - А в киното какво ти се играе? - Нещо между “Свекървище”, “Наистина любов”, “Нотинг Хил” и “Хубава жена”:). Не в този ред, но със същите партньори и сюжетни линии. - Филмът на Николай Волев “Извън пътя” задоволи ли те творчески? - Проектът ме срещна с партньори, с които се чувствах свободна и спокойна и с режисьор с респектираща творческа биография. Срещата ми с Деян Донков отново ме накара да си спомня за другите две роли, които съм играла с него - отново бяхме влюбени - да си спомня за Зануси, който направи “Недостъпната” в Народния театър. Динката е партньор мечта. С него човек се чувства свободен и спокен. Но, ако трябва да отговоря буквално, единствено успехите на децата ми могат да ме задоволят творчески и житейски. - Как преживяваш мотоциклетните състезания на сина си Ангел? - С хапчета и операции. - Децата ти как реагират на интервютата и признанията ти в тях? - Нали не си мислиш, че имам тайни от децата ми? Та те са първите, на които споделям всеки мои проект, план, признание или тайна (е, освен ако не е от онези, които не са за споделяне.) Децата ми отлично знаят, че майка им не е нито счетоводителка, която се прибира в 17,30 часа от работа, нито държавен служител, който почива в събота и неделя, нито монахиня (за хубаво или лошо). Професията е такава - пълна с изкушения, и след 40 години в бизнеса мога да кажа, че съм видяла всичко. Но по-ценното е, че съм го разказала на Ачи и Пипи, за да го знаят от мен. Не съм от онези жени, които се възмущават от “онези жени, които правят това или онова”. Аз съм от жените, които живеят пълноценно и в любовта си, и в работата си, и в активните, и в пасивните си периоди, и в приятелствата, и в шоколадите си. - Как се готвиш за ролите си в театъра? Имаш ли си някакви свои иширети, с които примерно преодоляваш сценичната треска? - Този отговор също струва скъпо. Обещавам да се обърна първо към тебе, когато ми се прииска да предам опита си и да давам уроци. Но да не забравяме, че работата с режисьора за всеки актьор е ключова. - Камерата обича ли те? - Когато си на 20, 30, та дори и на 40, и си хубава жена, камерата те обича, независимо дали го осъзнаваш, или не. С промяната в лицето идва необходимостта да приемеш промени. Късметлийка съм, че когато те настъпиха при мен, аз имах друго освен външния ми вид, което да ми дава самочувствие, сигурност, хармония и най-вече спокойствие. - А ти притесняваш ли се от камерата? - Никога не съм се притеснявала от камерата, защото винаги съм приемала себе си такава, каквато съм. Имало ли е периоди, в които ми се е искало да изглеждам по-руса, по-слаба или по-ниска (ръстът ми през годините ми е създавал проблем) - да, имало е такива моменти. Но аз съм снимала твърде дълго и твърде много, за да съм достатъчно мъдра да осъзная една проста истина - камерата улавя всичко, независимо дали ни се иска, или не. Така че по-добре не се притеснявай - така поне ще изглеждаш по-естествен. - Кое в личен план е твоето “време разделно”? - Раздялата ми с близки хора и илюзии. - А кое е най-голямото признание, което си получила през живота си? - Гордостта в очите на родителите ми и оценката на публиката. Когато бях на 20 години, исках да ставам лекар, но и сега понякога усещането е, сякаш лекувам - като помагаме на публиката да забрави за тревогите си поне за час-два. - Наскоро един вестник написа в заглавие: “Аня Пенчева: Лягам под ножа!”. Ставаше дума за операция за отстраняване на възли от щитовидната жлеза. Можем ли да успокоим многобройните ти почитатели, че няма нищо страшно? - Това не са мои думи. Тук говорим за журналистическо безхаберие, защото написаното е нонсенс. Ако поредното заглавие се ровеше в личния ми живот, фабрикувайки поредната лъжа, никога нямаше да го удостоя с внимание. Тук обаче говорим за здраве. Съгласих се да говоря открито за моето здраве и възможностите, които един апарат предлага. Основното в този апарат, който е внесен в клиника “City Clinic Св. Георги” в Монтана, е, че е еколазер. Това е първата и единствена технология за лазерно лечение под ултразвуков контрол в реално време на доброкачествени и злокачествени заболявания с различна локализация. Термотерапията с тази технология продължава 20-30 минути без обща анастезия, не предизвиква козметични дефекти, нито оставя белези. С този апарат са излекувани хиляди пациенти с проблеми в щитовидна жлеза, черен дроб, простата и други, и той е единствен в Югоизточна Европа. Както виждате, добре съм си научила урока и няма как да кажа, че “лягам под ножа”.... Източник: 24chasa.bg