Този свят не е моя…

Приятели, Фейсбук, за кой ли път ме пита, за какво си мисля? Докато боледувах и не гледах телевизия, и не се интересувах от „новините“, в кавички, защото в България – нищо ново, и бях концентрирала всички мисли и сили, за да преодолея проклетата болест и остана в този свят – той ми се струваше прекрасен… В бялата стая, с прозорец, от който се виждаше /все още/ Витоша, му се наслаждавах… Радвах му се и наистина ми се струваше прекрасен… Може би заради хората, които ме заобикаляха? А може би заради замъгленото от болестта съзнание? Толкова исках да остана в този, кой знае защо, наречен бял свят?! Излекуваха ме… Оздравях… Излязох… И изтрезнях… И разбрах, че „…този свят не е моя…“, както се пее в една прекрасна българска песен. И аз отдавна летя сама… Като Джонатан… Рея се някъде из облаците, преливам от любов и обяснявам колко сме невероятни българите. Защото не ми се иска да призная на всеослушание нещо, което преди повече от век дядо Славейков е прозрял… Да призная, дори само пред себе си тъжната истина, че “ не сме народ, не сме народ, а мърша“