Позор ли е или слава? За смачканата журналистика преди и сега

Като се върна назад, но доста преди днешна дата, имам моралното право да напиша това, което може би някой ще прочете. Позор ли е или слава, не зная, но още на 15 години знаех, че това ще правя. Ще съм криминалист, археолог и на трето място – ако не стане с първи два варианта – журналист. Сега, толкова години по-късно, си казвам, че ако ще избирам отново, пак ще е третото. Какво е журналистиката в България – мечтата да си до хората, да обръщаш обществените нагласи и държавата ти да върви напред. Да биеш по несправедливостите, ако трябва да натиснеш, за да се променят закони. Да помагаш на страната си да я има и тя да върви напред. Колко наивна съм била наистина да си въобразя, че мога да променя хората, които са ме употребявали за свои цели. Колко енергия съм влагала, за да „помагам“ не на тези, на които трябва. И съм се лъгала, че правя добро, а то се е превърнало в зло. По едно време се шегувахме с колегите в моя офис, че съм задминала по броя на наказателни и гражданските процеси, водени срещу мен, и Маргарита Михнева. 25 бяха те до неотдавна, но нямам изгубено. Дали заради приятели от колегията във Варна, или заради софийската ми защитничка, която ме караше сама да си събирам доказателства. При всички случаи защитата ми бе работа в екип. Адвокатката ми от медията, за която се трудех тогава, казваше след всеки наш победен рунд: „Ето направихме го, заедно!“ Не така доволен  бе работодателят ми, който по едно време ми прати хабер чрез юрисконсулта на медията, че, ако още веднъж ми образуват дело, съм „чао“. Добре че имам приятели, та не разбра, че отметнах още едно, без даже да разбере. Времето минава, аз оставам, както се казва. Сега зная със сигурност как са ми хвърляли материали в „кръглата папка“, кошчето за боклук, началници на отдела, за който съм ги писала. 200 реда, цяла страница, а на следващия ден бях порицавана, че колегите от други медии, на които съм помогнала с информация, са номер 1 за деня. Защо ли? Защото някой се е обадил на малката или по-голямата „мишка“  в отдела на редакцията. И въпросът е бил решен. Лицемерие и подарък в кеш – това е било. От когото трябва. Моята статия била не както трябва написана, дори след две редакции на текста по никое време. Но какво ли ново под слънцето! Като девствен млад журналист около 1988 година работех в комсомолски вестник. Те всички бяха или на БКП, или на ЦК на Комсомола. Екипът ни си бе въобразил, че се задава промяна. Седмичникът кипеше от идеи. В почивен ден имах късмета да попадна в хотел „Черно море“ във Варна . В панорамния ресторанти по вечерно време имаше попско парти. Кого видях – главите на Българската православна църква, подредени около дълга маса, начело с Калиник. Избираха нов митрополит на Варненската и Великопреславска епархия. Само на 32 години, стана митрополит Кирил, пътувахме в асансьора заедно. За мен това бе ексклузивна, както сега му казват, новина. На планьорката в понеделник, надзиравана от главен редактор на сродна медия, управлявана от Градския комитет на БКП, ентусиазирано предложих да напиша статия. Този другар, който после „роди“ бездарна книга за историята на медиите преди 10 ноември във Варна, не скри, че е искрено ужасен. Така и не драснах дори два реда за ръкополагането на митрополита насред ресторанта. В първите дни на демокрацията, когато държавата се разграбваше на едро, и мутрите пристигаха в офиса ни с мерак да ни стрелят, все още имаше надежда. Идват хората в редакцията ти, заплашват, искат да те бият, но си беше истинско. Охрана нямахме и не се заключвахме. После се научиха „засегнатите“ да ти образуват наказателни дела за клевета, тогава законът беше такъв. Казано накъсо – ако те осъдят, престъпник си и отиваш в затвора. След това дойде ерата на гражданските дела от наказателен характер. Иск за 40 000 лв., или за 1 лев, разнообразно. Точат се с години. Защо ги пиша тези скръбни трели за българската журналистика. Защото поне се опитвахме, заблудени или не, да казваме истината. Сега истина няма. Истината е на твоя работодател, който е брутален, и с едно обаждане по телефона, ти си тръгваш от професията. След това никой не те иска никъде, защото си нещо като „мишена“, където и да си и който и да си. Пречиш и на новото си работно място, няма да има реклама за изданието, разваляш им спокойствието на собствениците. Според икономическите закони на „джунглата“ в европейска България, тук няма място за истини, които не обслужват нечии солидни или по-малко важни интереси. Може да ти разпишат „пътния лист“ на измислени основания, дори да ти съобщят аргументи колко си сбъркал – в крайна сметка никой не греши, само като не работи и - обратното. Или просто някой да е завъртял „един телефон“ на работодателя ти, медийния бос. Който нерядко е в един или друг смисъл престъпник. Казано накратко: Да живее платената журналистика, която се храни от властта и от бизнеса, при това подходящия за нечии партийни каси и интереси. Обществото чака от нас да помогнем, но как? Ако останеш без работа, може и повече да не си намериш такава в професията. Съдебните  процеси и безработицата са лекарството срещу неудобните драскачи, както ни наричаха преди. Сега използват други термини. Единственият начин е да се обединим, ние, журналистите. За позор или за слава! Снимка вестник Преса Изданието бе закрито през 2015 година

Автор: Юлия Кунева
Напиши коментар

Най-коментирани